ХАРАКТЕРА НА ЕДИН МЕТОДИСТ

от Чарлс Уесли

Към Читателите

1. Откакто името „методисти” излезе за първи път на бял свят, много хора не знаеха какво точно означава, какви са разбиранията и обичаите на тези, които обикновено са наричани с това име, и в какво тези, на които навсякъде се противоречи, се отличават от другите.

2. Тъй като хората си мислеха, че аз (тъй като аз бях един от първите, на които беше прикачено това име, и съм считан за водач на всички останали методисти) мога да дам най-ясно обяснение по въпроса, бях помолен за това по много различни начини и ми беше оказан сериозен натиск. Сега най-после ще отстъпя пред неизменната настойчивост на приятели и врагове, за да дам най-ясното обяснение, на което съм способен, в присъствието на Господа и Съдията на небето и земята, за разбиранията и обичаите, които отличават от другите човеци тези, които са наричани методисти.

3. Аз казвам „тези, които са наречени методисти”, защото, забележете, не те са си избрали това име, а им е било прикачено в началото като ироничен прякор, без тяхното разрешение или съгласие. За първи път то бе дадено на трима или четирима млади мъже от Оксфорд от един учен в колежа „Christ Church” като намек за разбирането на античната школа на гръцките лекари, според което почти всички заболявания могат да бъдат лекувани чрез специален метод на хранене и упражнения, или като подмятане за съблюдаването на един по-постоянен метод на обучение и поведение от обичайния за тези, които били на тяхната възраст и с тяхното обществено положение.

4. Ще се радвам (толкова малка е амбицията ми да бъда водач на каквото и да е течение или партия), ако това име никога повече не бъде споменавано и потъне във вечна забрава. Но ако това не може да стане, то поне тези, които използват това име, да разберат неговото значение. Нека да не се лутаме повече в тъмното. Нека да се видим лице в лице. Може би тогава някои от вас, които ненавиждат името, с което съм наречен, ще могат да обикнат това, което съм чрез Божията благодат, или по-скоро това, че „се впускам в гонитба, дано уловя, защото и аз бях уловен от Христос Исус”.

Белезите на методиста

1. Това, което отличава методиста, не се състои в някакво определено становище. Това дали вярва по този или по онзи начин, дали се доверява на някакви особени определения, дали вярва на учението на един или друг човек не променя нищо. Който си въобразява, че методистът е човек, който се отличава от другите християни с някакво особено учение, доказва само колко не е наясно с действителността и колко се е отдалечил от истината. Ние вярваме, че „цялото Писание е боговдъхновено”, и по това се отличаваме от евреите, мюсюлманите и безбожниците. Вярваме, че писаното Божие слово е единственото и достатъчно ръководство за християнската вяра и живот, и с това се отличаваме принципно от католиците. Ние вярваме, че Христос е вечен и истинен Бог, и с това се отличаваме от социнианите и арианите. Но по отношение на всички възгледи, които не засягат корена на християнството, за нас важи правилото: мисли и остави другите да мислят. Така че каквито и да са тези възгледи – правилни или погрешни – те не са отличителни белези на методиста.

2. Това, което отличава методиста, не е и употребата на определени думи и начин на изразяване. Ние не обвързваме нашата религия с какъвто и да е особен начин на говорене, необикновен или изключителен набор от фрази. Напротив, ние употребяваме, както и във всекидневното си общуване, така и когато разговаряме за Божиите неща, възможно най-познатите, най-употребяваните и най-разбираемите думи , за да изразим мислите си. Затова и никога умишлено не се отдалечаваме от общоприетия начин на говорене, освен когато изразяваме истините на Писанието с думите на Писанието, което никой християнин не би осъдил. Нямаме навика да употребяваме и някои библейски изрази по-често от други, освен такива, които боговдъхновените писатели на Библията сами са употребили по-често. Затова е също толкова голяма заблуда да се каже, че методистите се отличават с начина си на говорене.

3. Също толкова малко е желанието ни да ни отличават от другите хора чрез, сами по себе си, незначими действия, навици или обичаи. Нашето християнство не се заключава в правенето на това, което Бог не ни е заповядал, нито пък във въздържанието от това, което не ни е забранил. Не се състои и в някакво особено облекло, стойка на нашето тяло или пък в покриването на главите ни; също и не в това да се въздържаме от брак, от определени храни или напитки, които сами по себе си са добри ако ги приемаме с благодарност (1 Тим 4:3). Затова и никой, който знае за какво става въпрос, не бива да твърди, че методистите се отличават с някакви особени действия и привички, освен тези, за които Божието слово недвусмислено ни е заповядало.

4. В край на крайщата методистът не се отличава и по това, че набляга на някоя точно определена страна на християнството. Ако някой каже: „Но той го прави, тъй като твърди, че се спасяваме само чрез вяра”, тогава аз ще отговоря: „Вие не го разбирате.” Под спасение той разбира светостта на сърцето и живота и тази святост според него извира единствено от истинската вяра. Може ли да отрече това дори и този, който е християнин само по име? Свеждаме ли цялото християнство до една негова част? „Тогава, чрез вяра отменяме ли закона?” Пази Боже! „Но утвърждаваме закона.” Ние не свеждаме цялото християнство (както правят мнозина, Бог знае) нито до въздържането от зло или правенето на добро, нито до прилагането на Божиите тайнства. Всичко това все още не е достатъчно. Ние знаем от опит – човек може да върши всичко това дълги години и да се остане толкова малко християнин, колкото е бил и в началото. Още по-малко ще бъде достатъчно само едно от тези трите или пък късче от някое от тях. Ще бъде същото като жената, която си въобразява, че е целомъдрена само защото не е проститутка, или като този, който си представя, че е почтен човек само защото не граби и не краде. Нека Бог на бащите ми да ме пази от едно такова сиромашко и оскъдно християнство! Ако това е белегът на методиста, по-скоро бих избрал да съм искрен евреин, мюсюлманин или езичник.

5. „Тогава какъв е белегът? Кой е методист според вашата собствена преценка?” Отговарям: „Методист е този, на когото „Божията любов е изляна в сърцето му чрез дадения му Святи Дух” (Римл. 5:5), този, който е „възлюбил Господа, своя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си ум” (Второзак. 6:5; Мат. 22§37). Бог е радостта на сърцето му и стремежът на душата му, която постоянно Го зове: „Кого имам освен Теб? И на земята не желая друг освен Теб. Чезне плътта и сърцето ми, но Бог е сила на сърцето ми и вечният ми дял. „ (Псалм 73:25 и 26).

6. Той е винаги блажен в своя Бог, в Когото му е даден „извор на вода, която извира за вечен живот” ( Йоан 4:14), и Който изпълва неговата душа с мир и радост. „Съвършената любов пропъжда страха” (1 Йоан 4:18). Той „ се радва всякога в Господа” (Филипяни 4:4), в „Бога, Спасителя негов” (Лука 1:47), и в Отца „Чрез нашия Господ Исус Христос, чрез Когото получихме това примирение” (Римл. 5:11); „в Него имаме изкуплението си, прощението на греховете” (Кол. 1:14). Как може да прави нещо друго, освен да се радва, спомняйки си миналото и гибелната яма, от която Бог го е избавил (Псалм 40), спомняйки си, че Бог е „изличил като гъста мъгла престъпленията му и като облак – греховете му”? Той не може да не се радва, виждайки сегашното си положение, виждайки, че, „оправдан чрез вяра, има мир с Бог чрез нашия Господ Исус Христос” (Римл. 5:1). Защото „който вярва в Божия син, има това свидетелство в себе си” (1 Йоан 5:10) и чрез вярата е Божи син. И понеже е Божи син, „Бог е изпратил в сърцето му Духа на Сина си, Който вика: „Авва, Отче!” (Гал. 4:6), а „самият Дух сведетелства заедно с нашия дух, че сме Божии чада” (Римл. 8:16). Също така и се радва, очаквайки бъдещето с надежда за „славата, която има да се открие за нас” (Римл. 8:18). Да, неговата радост е пълна и от сърце изповядва: „Благословен да бъде Бог и Отец на нашия Господ Исус Христос от мъртвите, за наследство нетленно, неосквернено и което не повяхва, запазено на небесата за вас” (1 Петр. 1:3 и 4).

7. Който има тази надежда, има безсмъртието в себе си, „благодарейки за всичко”, защото знае, че всичко, което се случва, каквото и да е то, е „Божията воля за него в Христос Исус” (1. Сол. 5:18). От Неговите ръце приема всичко с радост, казвайки: „Добра е Божията воля”, и независимо добро ли е или лошо, казва и в двата случая: „Да бъде благословено Господнето име” (Йов 1:21)! Той се е научил да е доволен в каквото и състояние да се намира. Той знае да живее в изобилие и в оскъдност, във всяко нещо и във всички обстоятелства е научил тайната да е сит и да е гладен, да е ви изобилие и да е в оскъдност (Фил. 4:11-12). Независимо в добри или в лоши дни, дали е болен или здрав, в живот или смърт, той казва: „От сърце благодаря на Бога”, защото знае, че всичко съдейства за негово добро, напълно убеден, че „всяко дадено добро и всеки съвършен дар е отгоре и слиза от Отца на светлините” (Яков 1:17). В тези ръце, ръцете на един добър Творец, той доверява изцяло сърцето и душата си, знаейки, че от там може да дойде само добро. Затова „не се безпокои за нищо”, защото е „предал всичките си прошения на Бога, Който се грижи за него”. Във всичко се доверява на Него, след като е „изказал прошенията си с молитва и молба пред Бога” (Фил. 4:6).

8. На практика той „се моли непрестанно” (1 Сол. 5:17). На него му е повелено „всякога да се моли и никога да не отслабва” (Лука 18:1). Не че трябва да стои през цялото време в молитвени домове, въпреки че не бива да пропуска нито една възможност да ги посещава. Нито пък да стои винаги на колене, въпреки че често прегъва колене, за да пада по лицето си пред Господа, своя Бог. Не вика и през цялото време към Бога, нико пък използва винаги думи, защото „самият Дух ходатайства в нашите неизговорими стенания” (Римл.8:26). Но сега това е езикът на неговото сърце: „Ти, отражение на вечното великолепие, за Теб копнее сърцето ми, даже и ако не мога да промълвя нито звук, мълчейки Ти говоря.” Това е една истинска молитва, дори само това. Неговото сърце е винаги, възвисено към Бога, през цялото време и навсякъде. Никой и нищо не може да го възпрепятства, още по-малко пък да го смути. В самота или общество, в задължения или работа, или забавления, неговото сърце продължава да е при Бога. Дали си ляга или става, Бог е във всичките му мисли, върви с Бога непрестанно, с любов насочва вътрешните си очи само към Него и „издържа като човек, който вижда Невидимия” (Евр. 11:27).

9. Докато той упражнява своята любов към Бога, като се моли непрестанно, винаги се радва и за всичко благодари (1Сол. 16:18а), в сърцето му е написана тази заповед: ”Който обича Бога, да обича и брат си” (1 Йоан 4:21). В съответствие с това той е „възлюбил ближния както себе си” (Мат. 22:39); обича всеки един както собствената си душа. Неговото сърце е изпълнено с любов към всички хора, към всяко дете на „Бога на духовете на всяка твар” (Числа 16:22; 27:16). Това, че не познава някого лично, не е препятствие за неговата любов. Той обича даже и този, за когото знае, че отвръща на неговата доброжелателност с омраза. Защото „той обича своите врагове”, да, даже и враговете на Бога, „неблагодарните и злите”. Дори и когато не е в състояние „да прави добро на тези, които го мразят”, не престава да се моли за тях, даже и когато тъпчат с крака любовта му и го „проклинат и гонят” (Мат. 5:44-45; Лука 6:27-35).

10. Той е „чист по сърце” (Мат. 6:8). Божията любов е очистила сърцето му от желание за отмъщение, завист, злонамереност, гняв, от всеки вид безсърдечност и ненавист. Тя го е освободила от гордост и духовно високомерие, от които произлизат само раздори. Сега се е „облякъл с милосърдие, благост, смирение, кротост, дълготърпение, така че той може „да прощава, ако някой има оплакване срещу него” (Кол. 3:5-13). Доколкото зависи от него, напълно е заличил всеки повод за кавга, никой не може да му отнеме това, което е получил, защото той „не обича света, нито каквото е на света” (1 Йоан 2:15), а много повече, „е разпънат за него и той за света”. Умрял е за „всичко, което е в света – похотта на плътта, пожеланието на очите и тщестлавието на живота” (1 Йоан 2:16). „Желанието на душата му е към Божието име и към възпоменание за Него” (Исая 26:8).

11. В съгласие с това желание на сърцето му е и неговата цел в живота, а именно „не своята воля да върши, а на Този, който го е пратил” (Йоан 6:38). Неговият единствен стремеж по всяко време и във всяко нещо е „не да угажда на себе си” (Римл. 15:1), а на този, „когото обича душата му” (Пес. 1:7). Той има „чисто око” и затова „цялото му тяло е осветено”, защото където любящото око на душата непрестанно е насочено към Бога, там не може да има тъмнина, там всичко е „осветено, както когато светлото те осветява с блясъка си” (Мат. 6:22; Лука 11:34-36). И тогава единствен Бог царува. Целият му душевен живот е свят на Господа. Няма нито едно вълнение на съпцето му, което не е според Неговата воля. Всяка мисъл, която му идва, води към Него и е в съгласие с Христовия закон (Гал. 6:2).

12. Дървото се познава по плодовете (Мат. 7:16-20). Който „обича бога, изпълнява Неговите заповеди” (1 Йоан 5:2 и 3). Не само някой или повечето, а всички – от най-малката до най-голямата. Не му е достатъчно „да опази целия закон, а да съгреши в едно нещо” (Яков 2:10), напротив, „старае се да има винаги непорочна съвест и спрямо Бога, и спрямо човеците” (Деяния 24:16). Избягва това, което Бог е забранил, и върши това, което Бог е повелил, независимо дали е малко или голямо, леко или тежко, приятно или противно на плътта. Той „тича по пътя на Божиите заповеди” (Пс. 119:32), откак Бог е освободил сърцето му. Негова ежедневна радост е „ да върши Божията воля на земята, такава, каквато е на небето” (Мат 6:10). Защото знае, че най-голямата привилегия на Божиите ангели, мощни със сила, е да изпълняват Словото Му, като слушат гласа на Словото Му” (Пс. 103:20).

13. Той пази всичките Божии заповеди, и то с всичката си сила( Второзак. 6:5). Неговото подчинение е съгласувано с любовта му, извора, от който извира, и понеже обича Бога с цялото си сърце, Му служи с всичките си сили. Непрестанно „представя тялото и душата си в жертва жива, свята и богоугодна” (Римл. 12:1), като безрезервно посвещава себе си, всичко, което е или което има, на Бога. Всички дарби, които е получил, използва по волята на Учителя; всяка способност и умение на душата си, всяка част от тялото си. Преди „ги е предавал на греха” и на разположение на дявола като „оръдия на неправдата”, а сега като някой, „който е оживял от мъртвите”, ги предоставя на Бога като „оръдия на правдата”. (Римл. 6:13-19).

14. Следоватено, всичко, което прави, служи за прослава на Бога. Във всички свои разнообразни занимания не само преследва тази цел (което се подразбира от израза „да имаш чисто око”), но и в действителност я постига. Неговата работа и почивка, също както и молитвите му, служат на тази велика цел. Независимо дали си стои вкъщи или е на път, дали ляга или става, той преследва с всичко, което говори или прави, тази единствена цел на живота си, независимо дали яде или пие, или си почива след напрегната работа, всичко има една-единствена цел: „Слава на Бога във висините и мир на земята между човеците, в които е Неговото благоговение.” (Лука 2:14). Неговият единствен житейски принцип е: „Каквото и да вършите, със слово или дело, вършете всичко в името на Господ Исус, като благодарите чрез Него на Бога Отца.”(Кол. 3:17).

15. Също не се оставя да бъде възпрепятстван по никакъв начин чрез обичаите на света „да тича на очертаното пред него поприще” (Евр. 12:1). Той знае, разбира се, че не може да изплати по този начин дори и един от греховете си, че навсякъде така е общоприето, но не забравя, че „всеки от нас ще отговаря за себе си пред Бога” (Римл. 14:12). Поради това също „не следва множеството във вършенето на злото” (Изход 23:2). Не може „всеки ден да живее бляскаво и в радост” (Лука 16:19), нито път „да се грижи за плътта, за да угажда на нейните страсти” (Римл. 13:14), той не може също „да си събира съкровища на земята” (Мат. 6:19), като огън под дрехата си (Прит. 6:27). Той не може поради каквато и да е било причина да се „украсява със злато или скъпи дрехи” (1 Тим2:9), нито да участва или одобрява удоволствията, които служат дори съвсем малко на някой порок. Той не може да говори нещо лошо за ближния си, както и да лъже пред Бога или човеците. Той не може да води безсърдечни разговори за когото и да било, защото любовта е пазител на устата му. Той не може да каже нито една „празна дума”, никаква гнила дума не излиза от устата му. И освен това не казва нищо, което не е „необходимо за поправление” или „като благословение на тези, които го слушат”, а „всичко, което е истинно, което е честно, което е любезно” (Фил. 4:8) – това мисли и говори, и прави, и „украсява във всичко учението на Бога, на нашия Спасител” (Тит 2:10).

16. Накрая, доколкото има възможност, той „прави добро на всеки човек, (Гал. 6:10), на съседи и врагове, и то по всякакъв възможен начин, не само за телата им, като „храни гладните, облича голите, посещава болните, спохожда затворените” (Мат. 25:35-36), а много повече се старае „със силата, която Бог му дава” (1Петр. 4:11), да прави добро на душите, да буди тези, които са духовно мъртви, да доведе събудените до кръвта на изкуплението, за да мога те, „оправдани чрез вяра, да имат мир с Бога” (Римл. 5:1) а тези, които са се примирили с Бога, „да поощрява към любов и добри дела” (Евр. 10:24). Той е готов „да се даде и цял да бъде отдаден” (2 Кор. 12:15), да се „принесе като възлияние върху жертвата и служението на вашата вяра” (Фил. 2:17), за да достигнем всички „мярката и ръста на Христовата пълнота” (Ефес. 4:13).

17. Това са принципите и обичаите на нашите общества, белезите на един истински методист. Само чрез тях тези, които хората подигравателно наричат методисти, искат да се различават от другите. Ако някой каже: „Но това са основните истини на християнството!”, то той ще има право. Аз съм на същото мнение. Това е самата истина. Аз знам, те не са по-различни и желая от все сърце ти и всеки да бихте знаели колко много аз и всички, които споделят моите възгледи, се противопоставяме и възразяваме да бъдем отличавани от другите с нещо различно от основните истини на християнството, това обикновено, старо християнство, което аз уча, като отхвърлям и се отвръщавам от всички други отличителни белези. Който и да проповядва това, което аз проповядвам, каквото и име да носи – все ми е едно, защото имената не променят същността на нещата – той е християнин не на име, а в сърцето и в живота си. Той е съгласен вътрешно и външно с Божията воля, така както писаното Слово ни я разкрива. Той мисли, говори и живее според, начина, положен в откровението на Исус Христос. Неговата душа е обновена „по образа на Бога в правда и святост на истината”(Еф. 4:24) и защото има същото съзнание, което и Исус Христос имаше в Себе си, ходи, както е ходил Исус Христос (фил. 2:5).

18. Чрез тези белези, чрез тези плодове на жива вяра искаме да се отличаваме от невярващия свят, чиито убеждения не са в съгласие с благовестието на Исус Христос. Но от истинските християни, както и да се наричат те, не искаме в никакъв случай да се отличаваме, от никой, който искрено се впуска да улови това, което, както знае, още не е уловил (Фил. 3:12). Не, тук са валидни думите: „Който върши Божията воля, той Ми е брат и сестра, и майка” (Марк 3:35) и „Моля ви, братя, поради Божиите милости” (Римл. 12:1); Да няма ряздори между вас!” (1 Кор. 1:10). „Право ли е твоето сърце към мен, както е моето сърце към твоето?” (4 Царе 10:15). Няма да поставям друг въпрос. Ако е така, подай ми ръката си! Нека заради някакви мнения или думи да не рушим Божието дело. Обичаш ли Бога? Служиш ли Му? Това е достатъчно, аз ти подавам честната ръка на общението. „И така, ако има някое насърчение в Христос или някоя утеха в любовта и общение в Духа, или някое насърчение в Христос или някоя утеха в любовта и общение в Духа, или някое милосърдие” (Фил. 2:1), нека единодушно „ се подвизаваме за вярата на благовестието” (Фил. 1:27) и да водим живот, „достоен за званието, към което бяхте призовани, със съвършено смирение и кротост, с дълготърпение, с поносимост един към друг в любов”; нека се стараем „в свръзката на мира да опазим единството в Духа”, помнейки, че тук има един Дух и едно тяло, „както и бяхте призовани към една надежда на званието ви: един Господ, една вяра, едно кръщение, един Бог и Отец на всички, Който е над всички, чрез всички и във всички” (Ефес. 4:1-6).

Послеслов

„След като почти петдесет години бях камък, който отхвърляха – пише Джон Уесли в своя дневник (26.01.1777г.) – изглежда, че ще стана най-накрая почитан човек”. Той не се е стремил към нито едно от двете, но и нито едно от двете не е било предотвратимо, тъй като той не е искал да омаловажи нито отхвърлянето на благовестието, нито истинската промяна на вярващия чрез Божия Дух. Това, което едни са смятали за атака срещу моралната отговорност: проповедта за оправдание чрез вяра, и това, което е довело до повторни обвинения в мечтателство (ентусиазъм): наблягането на освещението като растеж в любовта към Бога и човека. Свързването и развитието на тези двете като основа на християнството е голяма богословска заслуга на Уесли.

Първите атаки засягат методисткото движение, непосредствено след като братята Джон и Чарлз Уесли така проповядват Евангелието, както са го почувствали при една дълбока своя духовна опитност. От редовни предупреждения до литературни кампании, от спонтанна омраза до планирани преследвания се е простирала борбата, която Джон Уесли неохотно, но смело води. Той не се е огорчавал и само рядко, когато настроенията били толкова противни и намеренията толкова прозрачни, неговите отговори съдържали понякога и остри нотки.

Голяма част от атаките дошли пряко или косвено от грешното предположение, че методизмът е една „нова религия”, едно движение, което предлагало нещо повече от съществуващите деноминации. „Нищо не може да бъде по-далеч от истината”, отговаря Уесли на това обвинение. „Така нареченият методизъм е старата вяра, вярата на Библията, вярата на старата църква, вярата на английската църква. Тази стара вяра ... е нищо друго, освен любов, любов към Бога и всички хора... Тази любов е най-голямото лекарство за живота, безотказно лечение за всичкото зло на този объркал се свят, за цялото страдание и всички тегла на хората”. Така проповядва Джон Уесли при полагането на основния камък на Лондонската нова капела (1777 г.). За това как това насочено към обществото на всички християни убеждение влияе върху дейността на Уесли впечатляващо доказателство е този малък ръкопис: „Белезите на методиста”.

Написан е вероятно още в края на 1739 г., но е излязъл чак през 1742 година. Написан разбираемо и с честа употреба на библейски цитати, този текст ни показва как методистите не искат да бъдат нищо друго, освен истински християни. За да не създаде впечатлението, че тук се описва един вече постигнат от методистите стадий на християнство, Уесли поставя думите на апостол Павел от Филипяни, 3 глава, за мото на своя текст: „Не че съм сполучил вече...”. Въпреки това по-късно повтаря и набляга, че нито той, нито други методисти са достигнали положението, описано от него.

Вдъхновението за написването на този текст Уесли получава от едно, разпространено сред пиетистите в Англия, съчинение на Климент от Александрия (починал преди 215 г. сл. Хр.), чиято връзка с библейския текст му се видяла толкова важна, че решил сам да напише собствен текст, който пък се получил толкова добър, че дори и в по-късните си писания Джон Уесли съвсем малко го променя. Биографът на Усли, Д.С.Симон, съветва всеки, който иска да разбере по-ясно целите и мотивите му, да прочете „Белезите на методиста”. Още в годината на излизането на съчинението – 1742 г. – се налага неговото преиздаване, а през 1786 г. се издава за десети път.

През 1749 г. холандския лекар Йохан Кокер прави първия чуждестранен превод. През 1753 г. есето излиза като първия преведен текст от Джон Уесли на немски език. През 2004 г. то е преведено за пръв път на български. Есето „Белезите на методиста” е кратко, ясно за разбиране, избягва детайлно профилиране, показва образа на едно първично и единно християнство. Точно този текст е впечатлявал хора от различен произход и с различно мислене. Той показва в какво се състои обликът на методизма: в една ощастливяваща и изискваща опитност, породена от Божието присъствие, и един живот, който отговаря на Божията любвеобилна воля.